Белова - Страница 80

— Дадох неправилна заповед — казах.

— Извинявай. Да кажа ли да ни спусне?

— Заповедта беше правилна — някак небрежно махна с ръка роботът.

— Качиха ни на покрива, защото така трябваше.

— На кого му е притрябвало? Роботът мълчеше.

— Там, долу, ми казаха за някакъв пазител — съобщих аз. Предпазливо се отдалечих на няколко крачки от робота. Повърхността на покрива беше твърда, грапава, с едва забележим наклон. И въпреки това си беше страшничко…

— Кой може да е това? Пазител на музея?

— Ангел — каза замислено роботът.

— Ангел пазител? — засмях се аз.

— Добре би било да има такъв. Впрочем аз сигурно имам и не му се налага да скуча…

— Млъкни — рече рязко роботът.

— Ангелът се приближава. Обърнах се и проследих погледа му. И коленете ми започнаха да треперят. По рехавата облачна вата, като по твърда земя, към нас вървеше ангел. Двойно по-висок от човек, с блестящи бели одежди, с пламтящ огнен меч в ръцете. Зад гърба му лениво и ненужно махаха във въздуха две снежнобели криле. Косите на ангела се спускаха на бели къдрици по раменете му, изпод висящите дрехи се подаваха боси крака. От време на време той загребваше с тях късчета от облаците, а понякога крачеше направо по въздуха. Очите му — огромни, мъдри, но при това напълно човешки — гледаха към нас.

— Отдръпни се, човеко — каза роботът. Не се наложи да ме молят — отскочих настрани, забравил за страха си от височината. Устните ми сами се захванаха да шепнат: — Господи… Господи, отче наш… Вярвам, защото не вярвам… Тоест вярвам, вярвам… Боже мой, аз… вярвам. Роботът разпери ръце и чух противно стържене, сякаш се търкаха метални пластини. После той заговори напевно и не разбрах веднага, че това са стихове:

Докато безумно се пилеех, очаквайки последния си час, Господ ми изпрати ангел с движения величави…

Разнесе се тънко цвърчене, сякаш няколко шевни машини са се заели да дупчат плат с иглите си. На гръдта на приближаващия се ангел разцъфнаха кървави точки. От равномерно размахващите се криле полетяха дълги бели пера. Блещукащите дрехи на ангела се късаха на тънки ивици — носени от вятъра, вече окървавени. А роботът продължаваше да декламира.

Той гледаше строго и чуждо, покорен на заповедта. Без да изпита ни болка, ни глад, без да се усъмни дори.

Чуха се два кратки пукота и ангелът беше обгърнат от прозрачен син пламък. Огънят обхвана с лепкави пипала тялото му, кротко пламнаха косите му. Ангелът продължаваше да върви, без да откъсва поглед от безумния поет.

Аз съм човек, жалък на вид, заключен съм в капана на плътта. Но съвършенството не ме влече, ако не е постигнато със труд.

Пламтящият ангел прекрачи ограждението и стъпи върху покрива. От робота сега излизаше ниско тежко бучене, от което всичко наоколо се тресеше. Почувствах как сърцето ми тупти в гърдите, как стомахът ми се опитва да се обърне наопаки. Усетих пробождане в десния хълбок. Ангелът спря за миг и вдигна глава, сякаш вървеше срещу силен вятър.

В работата — страст и ум, в грешките — печал, смирение. По този начин мъката на робството в душата ражда вдъхновение.

Ангелът отново пристъпи напред. Роботът сякаш изстреля напред неимоверно удължените си ръце и хвана ангела за китките. Двамата стояха, олюлявайки се, като всеки се опитваше да надделее над другия.

И са ми по-скъпи и болка, и тлен, и редкият миг на блаженството. Отколкото вечния плен, дарен от съвършенството.

Разкъсаните криле на ангела се разпериха и се стовариха върху робота, претеглиха го. Двамата се сляха в прегръдка. Ангелът стоеше неподвижно, роботът беше скрит под планина от окървавени, трепкащи пера. Свалих автомата от гърдите си. Прицелих се в ангела и закрещях разгневено: — Остави го! Пусни го! Чуваш ли? Ангелът бавно събра криле зад гърба си. Роботът се изплъзна от тях и се строполи върху покрива като мъртва купчина метал. — Срокът на съществуването му изтече — каза тихо ангелът. По него вече нямаше рани, само дрехата му все така висеше на кървави парцали и крилата си оставаха черни. — Оставаха му два месеца и шест дни! — Това беше преди да започне да стреля. Линейните ускорители изгарят месеците за броени секунди.

— Ти не си ангел — казах аз и сведох автомата. Ангелът кимна.

— Не съм. Аз съм пазителят на музея. Опитите на киборга да влезе в зданието ми бяха безразлични и щях да изчакам естествения завършек на странния му живот. Но ти принуди музея да пусне и него, и теб.

— Що за музей е това? Не-ангелът бавно тръгна към мен. Отново вдигнах автомата. Той се усмихна и се спря. — Мислиш си, че това е по-ефикасно от хиперзвуковите игли, колоидния напалм и инфразвука?

— Не мисля — казах честно.

— Но нали все нещо трябва да направя? Не-ангелът кимна.

— Да, прав си. Добре те разбирам… Това е просто музей, младежо. Тук са събрани най-удивителните експонати на света. Тук има зверове, които отдавна са умрели, и зверове, които никога не са се появявали на света. Тук могат да се прочетат стихове на престарелия Пушкин и приключенските романи на Шекспир. Тук има летателни апарати, построени от Леонардо, предаватели на енергия, създадени от Тесла, генератори на силовото поле на Айнщайн. Тук даже се съхраняват киборги, подобни на онзи, който стреля в мен. — Доста неща могат да се съберат, ако се ограбват цели светове… — Никой не ги е ограбвал. Всичко това е възникнало, защото световете са се променяли. Дантес е станал функционал-лекар и не е застрелял Пушкин. Поетът е улегнал и започнал да живее мирно и спокойно, съчинявайки поемите си. Наполеон е намерил себе си в пътешествията, Хитлер — във вегетарианската кулинария, Ленин — във философията. Ако ти можеше да промениш историята на твоя свят, нямаше ли да поискаш да се избавиш от историческите грешки? — Но този свят би станал друг. — Не веднага. Далеч не веднага. Не можеш да си представиш колко тромава машина е времето. Изчезва от историята страшна кървава война, а хората, които е трябвало да умрат, така или иначе умират; и онези, които е трябвало да се родят, пак си се раждат. Трябва много да се постараеш, за да влезе историята в други релси. Рано или късно това се случва и се разкрива нов свят. Той вече е съвсем различен, но дори в него плуват отломки от предишния — терзаещи се, търсещи странното хора, осъзнаващи, че живеят чужд живот, спомнящи си неща, които не са се случили с тях… Гласът на не-ангела омайваше като музика. В очите му сияеха чужди слънца. — Но защо? — попитах аз. — Ако всичко е така, защо? За да направиш чуждия свят по-добър? За да поправиш своя? Не-ангелът се усмихна. — Без причина, момче. Още ли не си разбрал? Промените нямат никаква цел, освен самите промени. Ако от дете си мечтал да прочетеш третата поема на Омир…