Белова - Страница 86

— Някак си се изменил, Кириле. — Кое не е наред? — Сякаш си възмъжал. — Татко, закъде повече, не съм на десет години! Може би съм поостарял?

— Очите ти са станали сериозни.

— Баща ми въздъхна, взе от ръцете ми вестника.

— Да ходим да пием чай. Минаваш веднъж на три дни…

— На три дни? — попитах тъпо аз.

— Ами кога тръгна за твоя Харков? Преди три… не, четири дни. Още по-зле. Ако знаеш на майка ти как й е мъчно…

— Четири дни — казах аз замислено.

— По влаковете… времето тече по друг начин. Струваше ми се, че не съм ви виждал от много отдавна… Чаят беше вкусен, свеж. Майка никога не го прави с пакетчета, само в чайник. Казва, че пакетчетата миришат на хартия… Послушно си пиех чая, хапвах си от някаква твърде сладка торта. Кашу легна в краката ми, пъхна нос в чорапите ми и кихна недоволно, но все пак не напусна поста си.

— Ти какво, да нямаш приятелка в Харков? — мимоходом се поинтересува баща ми. Явно бяха обсъждали този въпрос, след като аз ни в клин, ни в ръкав (според техните разбирания) се изнесох от Москва, оставяйки им кучето.

— Не, не приятелка, по-скоро боен другар — усмихнах се аз. Майка ми, която ме следеше бдително — не съм ли твърде пиян, дали да не ме настани на дивана в гостната — потрепна:

— Какъв „боен другар“? Ти какво, да не си се свързал с някакви неформални организации? Задавих се с чая. В известен смисъл майка ми беше уцелила.

— Не, майко. Това е просто израз… — Остави го на мира — каза баща ми.

— Синът ни не е глупак, не страда от стаден инстинкт. Ако пожелае, ще разкаже. Негова си работа. Допих чая, изправих се и жално попитах:

— Е, какво? Ще ми дадете ли за такси?

— Ще ти дадем — каза татко.

— Защо не останеш? Имам коняк, ще изпием още по чашка…

— Данила! — в гласа на майка проличаха металически нотки. — Какъв е този среднощен алкохолизъм? — Като лекар твърдя, че от чашка коняк преди лягане…

— Той вече си е изпил чашката! Кириле, сега ще ти донеса парите. Дали да не те изпратим? Или да ти повикаме такси?

— Мамо, нали с мен е Кашу, кой ще нападне човек с такъв свиреп охранител! — помолих се аз.

— А за повикването… ще си спра на улицата, ще ми излезе двойно по-евтино… Колкото и да е странно, позоваването на Кашу ги успокои. Макар че, разбира се, основният начин, по който Кашу, би могъл да защити стопанина си, е като лиже лицето на врага до смърт. Тръгнах си със старото си яке, което майка ми намери, тъй като според нея другото беше „много леко“. Наложи се и да изслушам лекция на тема колко крехко нещо е здравето и колко е важно да си го пазя. Според мен якето на Дитриш щеше напълно да ми свърши работа, докато изтичам до улицата и си хвана такси, но не спорих. Кашу, съобразявайки, че се прибираме вкъщи, радостно дърпаше каишката. Аз стоях в кръга светлина от улична лампа, вдигнал ръка. Нещо не ми вървеше — колите ме отминаваха, никой не искаше да заработи. Най-накрая, изсвирвайки със спирачки, спря раздрънкана жигула. Отворих вратата и се разкикотих.

— О, редовен клиент! — каза весело шофьорът кавказец. — Сядай! — С кучето съм, нали няма проблем? — Няма, и кучето е човек. Сядай. Седнах в уютната топлина, миришеща на цигари, пуснах Кашу на задната седалка и строго му наредих да легне.

— Там има парцал, избърши му лапите — каза таксиджията. — Хубаво куче. Породисто ли е?

— Аха… Наведен назад, бършех лапите на Кашу. Колата вече беше тръгнала. — В Медведково беше, нали? Как си, разреши ли проблемите си? Помня, че се мотаеше из целия град, беше ти се случила някаква беда, нали?

— Имаше нещо такова — съгласих се аз.

— А и не съм разрешил нищо, честно казано. Но ги решавам… — Всички проблеми не могат да се решат — каза философски шофьорът. Извадих кутията с цигари. На дъното лежаха два броя.

— Искате ли? — попитах.

— Тютюнът не е нещо особено, но го нося отдалеч. При нас не се намират такива.

— Почерпи, щом не ти се свиди. Кашу отзад кимна, изказвайки си мнението и за пушенето изобщо, и за пушенето в колата.

— Хубав тютюн — каза учтиво шофьорът.

— Силен.

— Да, спокойно може да се каже, без човек да си криви душата… — съгласих се аз.

— А при вас как вървят работите?

— Смених си гумите — похвали се таксиджията.

— Исках да си оставя зимните, а после реших да сложа универсални. Че сега какви са зимите, някакви топли… Въртя кормилото и това е положението.

— Всеки с функцията си — рекох аз замислено.

— Ъъъ, нима това ми е функцията? Мислиш ли, че щом човек е от Кавказ, трябва или да търгува на сергия, или да върти волана? Аз съм инженер хидромелиоратор. Успях да завърша института. Но нещата така се стекоха…

— Той помълча.

— Не беше мое решение, повярвай. Вместо мен го решиха големите дебели чичковци. Какво пък, ще въртя геврека. И това е работа.

— И това е работа — съгласих се аз.

— Даването на заповеди също е работа… — Всичко това не е най-важното. Най-важното е да се живее. Ти си младо момче, мислиш, че пред теб е вечността. А най-важното е все пак да се живее. Живото магаре е по-важно от мъртвия лъв. Мълчах. Кашу се въртеше на задната седалка. Колко тежко ще му бъде, ако умра. Да не говорим колко зле ще бъде за родителите ми. А Котя си има само Илан, пък и… той винаги си е сменял приятелките като носни кърпички.

22

Казват, че не можеш да избягаш от съдбата си. Наистина, някои смятат, че човек сам е творец на своята съдба. А аз си мисля, че и едните и другите са прави. Човекът — това всъщност е съдбата. Винаги има нещо, което можеш да промениш.