Белова - Страница 87

Нещо, което си способен да прекрачиш. А има и неща, които никога няма да извършиш. На които не си способен. Ако щеш и да си биеш главата в стената. Чел съм няколко книжки, в които авторите доказват, че човек е способен на всичко. Сложи го в съответната ситуация — и ще яде изпражнения, и ще прегризва гърла. Някои доказват това много убедително. Обаче на мен ми се струва, че такива книги доказват само едно — именно авторите им са готови и да ядат, и да прегризват. Иначе всичко е неправилно. Иначе всичко е напразно. Затова винаги съм обичал лошите книги. Тези, в които се казва, че човек е дори по-добър, отколкото сам предполага. Седях в кухнята, пушех и пиех чаша след чаша кафе. Сигурно е вредно за сърцето. Но от какво да ме е страх, когато съм в процес на избор? Още повече пък когато стана функционал-куратор? А ако не стана, вече никога няма да ми се наложи да се грижа за здравето си. Телефонът беше на масата, право пред мен.

След като се помота известно време из кухнята, Кашу разбра, че няма да получи среднощна закуска и отиде да спи в леглото ми, по-далеч от светлината и цигарения дим. Ако под прозорците ти пуши завод, можеш да се преместиш на място, където няма заводи. Или да направиш така, че да затворят завода. Но ако отровата е разлята във въздуха, ако не можеш да се скриеш от нея нито в планините, нито на остров насред океана? Ако я изпуска всичко наоколо? Ако всички са доволни от нея, като клетите заточеници от халюциногенния въздух на Нирвана? Тогава какво ти остава? Да спреш да дишаш. Или да свикнеш. Навярно в момента наистина съм силен. Щом съумях с един куршум да унищожа не-ангела, древен и силен функционал. Щом нокаутирах пощальона и не обръщах внимание на напъните на полицая. А и целият ни свят зависи от моето благополучие, така че е рисковано да бъда унищожен. Навярно ще се справя с Котя. И ще заема топлото му местенце. Ще отскачам до Тибет, сякаш е в кухнята ми. Ще скачам от свят в свят, ще пътешествам, ще си почивам. Работата е лека. Прехвърляш разпореждания от едни функционали към други и продължаваш да безделничиш. Ще се заема с колекционирането на нещо. Ще започна да пиша криминалета или философски трактати. Стане ли ми скучно — ще отида в родината на функционалите, на Земя-16. Интересно, защо все пак са й дали номер, при това толкова странен? За маскировка срещу твърде любопитни митничари? Или в реда на световете от Веригата има някаква непонятна за мен хармония? Възможно е…

Вулканичната пустош слабо ме интересува, но виж, музеят с крилатия му пазител е интересно нещо. А ако всичко на света ми омръзне, ще отида в Аркан. Ще променям другите светове. Току-виж ми се удаде да създам по-добър свят? Такъв, в който никому няма да са нужни функционали? Където всичко ще бъде хубаво. В края на краищата няма друг изход. Гледах към телефона и знаех със сигурност, че Котя сега също не спи. Чака моето обаждане. Трябва да извадя грижливо пазената хартийка и да набера дългия номер на сателитния телефон… Телефонът звънна. Хванах слушалката, натиснах бутона за приемане на разговора. Бавно я поднесох към ухото си.

— Ало? Нали не те събудих?

— Не — отговорих аз.

— Седя, пия кафе.

— На мен също не ми се спи — утеши ме Котя.

— Седя и се занимавам с щуротии. Съчинявам стихове.

— Лирически или тържествени?

— Сатирични. За това как на стария ветеран Василий Тьоркин са му изпратили призовка за армията. Ето, слушай… „Отвори я. Чете я гръмко Непреклонния войник: „Елате утре, Василий Тьоркин, в районното военно!“. Погледна изпод очилата: „Какво е станало с Родината, щом до старци сте опрели?“. Мънка лейтенантът голобрад, червен от срам: „Явно груба грешка има тук! По нашите ведомости сте на осемнайсет…“. Разсмя се Ваня Тьоркин, любимият ми дядо: „Ех, момчета, ех, че номер — компютърът ви се е чалнал. Защо не добавите сто?“. Лейтенантът затрепери.“

— Смешно е — казах аз. — Поздравявам те с откриването на ново развлечение. За какво се обаждаш?

— Че защо да не се обадя? На кой друг да звънна? Ако събудя Илан, няма да оцени хумора, тя не е чувала за никакъв Вася Тьоркин*… — Той замълча. После попита деловито:

— Е, избра ли? Защо да протакаме?

[* Василий Тьоркин е герой от поемите на Александър Твардовски „Василий Тьоркин“ и „Тьоркин на онзи свят“. — Бел.прев.]

— Ти няма защо „да протакаш“. А аз съм млад, всеки ден е радост за мен.

— Да, не помислих за това — съгласи се Котя.

— Нали седя тук като на тръни…

— „Тук“ — това в твоята Шамбала ли е? Добре се чува, само има леко закъснение…

— Аха. Ако искаш, намини. Ще обявим временно примирие. Погледнах през прозореца. Съмваше се. — Не, прав си. Няма какво да протакаме. Нека да го направим така… днес по пладне. Само че мястото да не е някакво помпозно…

— Добре. Градското сметище устройва ли те?

— Не спираш да се шегуваш… Нека да е извън града, по пътя за Мечите езера, където миналата година празнувахме рождения ден на Виталий.

— Е, това пък е съвсем скучно, насред калното чисто поле, като богатири… Там сега всичко се е разкиснало и си е направо гьол. Да го направим в двора ти, където е затворената детска градина? Там има малко вътрешно дворче, нищо няма да се види отстрани.

— Та нали там вечно висят пияници?

— Защо пияници, ние с теб също сме заливали там. Ако някой ни пречи, ще го изгоним с шутове. Колко му е? Погледнах през прозореца. Затворената преди пет години детска градина беше триетажно здание във формата на квадрат. Навярно за да има къде да се разхождат малчуганите, ако духа силен вятър.